Израснах в Англия в охолство. Баща ми – Огнян, сам се беше издигнал до милионер и вярваше, че ми осигурява всичко, за да не преживея трудностите, през които самият той беше минал. Но може би в това се криеше и грешката му – защото ме направи разглезен, надменен и сляп за реалния свят.
Казвам се Виктор. Бях единственото дете, и свикнах да получавам всичко. Скъпи дрехи, частни уроци, коли още преди да имам книжка. Считавах се за нещо повече. За някой специален. Гледах отвисоко на хората, които не живееха по нашите стандарти. Честно казано, мислех, че бедността е резултат от мързел.
Един ден, когато бях на 19, излязох с баща ми пред имението ни. Той се радваше на новия си автомобил – последен модел, черен, лъскав, звяр. Стоях до него, докато го оглеждаше с гордост, когато към нас се приближи възрастен мъж с мръсни дрехи и опърпани обувки. Имаше побелели брада и коса, и изглеждаше, сякаш животът му тежи на гърба.
– Господине, бих могъл да измия колата Ви за пет евро – каза тихо той. – Нуждая се от пари за храна.
Погледнах го отвратено. Смръщих се и отвърнах:
– Махай се от тук. Да не ти приличаме на благотворителна организация?
Баща ми не каза нищо тогава. Не ме упрекна, не направи забележка. Само ме погледна – дълбоко, тъжно и някак уморено. А по-късно същия ден ме повика в кабинета си.
– Викторе – започна той, – явно си забравил откъде съм тръгнал. И кой съм. Забравил си, че преди да имаме всичко това, аз самият съм бил на улицата, съм бърсал стъкла по светофарите, за да ям.
Опитах се да се оправдая. Да се смея. Но той не се усмихваше.
– Затова, от днес нататък ще живееш така, както живеят хората, които ти презираш. Без кредитни карти. Без джобни. Без покрив, ако не си го изкараш. Може би тогава ще научиш какво означава достойнство.
Мислех, че се шегува. Но още на следващия ден банковите ми карти бяха спрени. Охраната не ме пусна обратно в къщата. С багажа си в един сак и 50 евро в джоба, се озовах на улицата.
Първата нощ прекарах на пейка в парка. Беше студено, шумно, страшно. Не можех да повярвам, че това ми се случва. От следващия ден започнах да търся работа, но никой не искаше да наеме младеж без опит, без постоянен адрес, с надменна осанка и неумение да приеме “не”.
Дните минаваха. Пари не ми останаха. Гладът стана постоянен. Преоткрих реалността – на опашките за супа, в погледите на хората, които вече не ме виждаха като принц, а като поредното пропаднало момче.
Една вечер се строполих до един клошар до контейнерите зад супермаркета. Той ми подаде одеяло, без да каже нищо. След няколко минути се представи – Кони. Разбрах, че преди години е имал семейство, работа, дом. После го уволнили, жена му си тръгнала, и всичко се срутило. Но не беше изгубил човечността си.
– Няма значение колко пари имаш, момче. Важното е какъв човек си – каза ми той.
Тези думи пробиха нещо в мен.
С Кони ми помогнахме взаимно. Ходехме заедно на места, където се раздаваше храна. Съветваше ме как да говоря с работодатели, как да се обличам прилично, дори с дрехи от дарения. След седмица си намерих почасова работа в автомивка. След месец – помощник в склад. Спестявах, делях си хляба с него, и малко по малко започнах да изграждам ново “аз”.
Беше ми трудно, но се чувствах жив. Уверен. Благодарен.
Шест месеца по-късно баща ми дойде на мястото, където работех. Стоеше с наведена глава и държеше снимка – снимка от деня, в който бях изгонил онзи старец.
– Прости ми – каза ми. – Не беше лесно за мен да те изгоня. Но вярвах, че само така ще пораснеш.
Поканата да се върна у дома стоеше във въздуха, без да бъде изречена. Но аз отказах. Вече бях различен. Исках сам да продължа – със собствен труд, с ново уважение към хората и към себе си.
И днес, когато видя човек на улицата, не отвръщам очи. Защото вече знам – ние не сме това, което притежаваме, а това, което сме вътре.
