Петър беше от хората, които никога не приемаха загубата леко. Познаваме се от деца – израснахме в един и същи панелен квартал, където всяка крачка по коридора кънтеше из целия блок. Той винаги беше амбициозният от нас двамата, този, който никога не приемаше „не“ за отговор.
Когато го наеха в голяма фирма за IT услуги, беше на седмото небе. Постът му обещаваше стабилност и развитие, нещо, което в нашия град рядко можеш да намериш. Говореше с гордост за проекта си – иновативна платформа, която сам беше помогнал да се създаде. Трудеше се денонощно, пренебрегвайки всичко – дори приятелите си.
Но животът понякога е безмилостен. Една сутрин ми позвъни, гласът му беше нисък, сякаш някой му беше отнел всичко. Съкратили го. Върховете на шефовете решили да „преструктурират“ компанията. Петър беше само поредното име в списъка.
Първоначално го успокоявах. Казвах му, че ще намери нещо по-добро, че може би това е знак за ново начало. Но той не искаше да слуша. Говореше само за несправедливостта.
С времето тревогата ми се усили. Петър започна да прекарва все повече време сам. Когато го виждах, лицето му беше напрегнато, очите – пълни с гняв. Постоянно размишляваше върху „плана си“. Не споделяше подробности, но всяка дума от него намекваше за нещо опасно.
Един ден ми каза: „Те ще си платят. Никой няма право да ме третира като ненужен.“ Ужасих се от това, което намекваше. Опитах се да му обясня, че гневът няма да реши нищо. Но той вече беше убеден – трябваше да накаже тези, които са му отнели труда.
Скоро разбрах за какво става въпрос. Петър беше намерил начин да проникне в системите на компанията. Беше съхранил копие на кода, върху който беше работил години наред, и планираше да създаде хаос. Искал да им покаже, че без него всичко ще рухне.
Не можех да повярвам, че това е същият човек, с когото някога играехме футбол на улицата. Той се беше променил напълно – озлобен, заслепен от желание за възмездие.
Опитах се да го разубедя. Казах му, че това, което прави, няма да върне нито работата му, нито самоуважението му. Вместо това ще го направи по-слаб. Но той не слушаше. Беше напълно обсебен от идеята си.
Една вечер, докато седях у дома, ми се обади. Гласът му трепереше. „Направих го“, каза той. „Изтрих всичко.“ Признавам, уплаших се до смърт. Знаех, че това ще има последици – не само за него, но и за хората, които разчитаха на тази компания.
На следващия ден новината беше навсякъде. Фирмата беше преживяла масивен срив на системите. Клиенти губеха данни, работници оставаха без достъп до проекти, а директорите търсеха виновника. Петър се криеше, страхуваше се, че полицията ще почука на вратата му всеки момент.
Минаха няколко седмици. Тишината около него беше натоварваща. Той се затвори напълно – без обаждания, без срещи. Един ден отидох у тях без предупреждение. Когато отвори вратата, лицето му беше измъчено, а очите – празни.
Тогава той ми призна: нищо не се е оправило. Гневът му беше разрушил единственото, което му оставаше – възможността да продължи напред.
Научих важен урок от тази история. Гневът е силна емоция, но не трябва да бъде водач. Петър беше изгубил всичко не заради уволнението, а заради неспособността си да се примири. Това ме накара да погледна и собствения си живот по нов начин.
