От седмица се чувствах неспокойна. Беше като онова чувство, което не можеш да обясниш – стягане в гърдите, тежест в стомаха. Борис беше променен – хладен, дистанциран, сякаш нещо важно се случваше в живота му, но аз оставах извън него. Когато го питах как е, той винаги отговаряше кратко, почти разсеяно: „Всичко е наред“. Но вътре в себе си усещах, че това беше далеч от истината.
Една сутрин, докато пиех кафе на кухненската маса, телефонът ми вибрира. Съобщението беше от приятелка, която работеше в центъра. Беше кратко и объркващо: „Май видях Борис до родилната клиника. Странно ми се стори.“ Не знаех какво да мисля. Борис имаше работа в района, но защо точно там?
Денят премина в мъгла. Не успях да се съсредоточа на работа, мислите ми препускаха. Реших, че трябва да разбера сама. Късно следобед се качих в колата и отидох до клиниката. Паркирах на отсрещната улица и зачаках.
Не след дълго го видях. Борис излизаше от входа на клиниката. Носеше луксозен костюм, който рядко обличаше – само за наистина важни срещи. Но това не беше най-големият шок. На ръцете му лежаха две мънички бебета, опаковани в меки, бели одеяла. Погледнах невярващо – краката ми сякаш бяха залепени за пода на колата.
Главата ми забуча, мислите се пръснаха като парченца счупено стъкло. Беше ли това възможно? Две деца… родилна клиника… Борис.
Сърцето ми заби силно. Реших да не излизам веднага от колата. Гледах как той внимателно ги настанява на задната седалка на нашата кола и затваря вратата. Стоях вцепенена, докато той се качи и потегли. Не знаех какво да направя.
Когато се прибрах вкъщи, Борис вече беше там. Беше оставил костюма си на стола и седеше на дивана с чаша вода в ръка. В този момент реших да говоря, въпреки че гласът ми трепереше. Попитах го директно за клиниката, за бебетата. Той ме погледна, сякаш очакваше въпроса, но въпреки това се поколеба.
Историята, която чух, беше неочаквана. Една от най-близките му приятелки от детството, която живееше в чужбина, беше решила да стане самотна майка чрез сурогатно майчинство. Беше имала усложнения след раждането, а Борис – като неин най-добър приятел – беше единственият, на когото можеше да разчита. Той бил там, за да ѝ помогне да вземе бебетата вкъщи, докато тя се възстановява.
Стоях насред хола и се чувствах като глупачка – бях допуснала най-страшните мисли в главата си, без дори да потърся истината. Вместо да му се доверя, си представях всевъзможни сценарии. Тогава осъзнах колко лесно е да се съмняваш, вместо да вярваш, и как ревността може да те заслепи.
Тази случка ни сближи повече, отколкото очаквах. Разбрах, че доверието не е просто дума – то е усилие, което трябва да полагаме всеки ден.
