Откакто се нанесох в тази стара кооперация, все имах чувството, че нещо не е наред със съседката отдолу. Госпожа Пенева – дребничка жена, винаги с прибрана на кок коса, гледаше така, сякаш светът й е длъжен. Отначало си казвах, че това е просто поредната самотна пенсионерка, която няма на кого да се оплаче, и се опитвах да бъда любезен. Оказа се, че колкото повече отстъпваш, толкова повече тя се възползва.
Първо беше водата. Един ден забелязах, че сметката ми за вода е двойна. Огледах се и открих малко кранче, което водеше от моята тераса към нейната. Беше си направила връзка, без да ме пита. После дойде ред на цветята. Бях засадил красиви теменужки в сандъчета по парапета на балкона. Една сутрин ги заварих смачкани – явно беше прехвърляла прането си през тях, без да й пука.
Когато я попитах защо го е направила, тя само сви рамене. „Гледай си младостта, момче“, каза ми, и отмина.
Реших, че няма да оставя така. Ако тя си позволява да не уважава труда и пространството ми, трябваше да й покажа, че не всичко й е позволено. Планът беше прост – щях да заключа водата и да преместя сандъчетата на недостъпно място. Също така реших да я заговоря по-сериозно, за да разбере, че вече не може да си играе с мен.
И ето ме една сутрин – въртя кранчето на терасата и проверявам дали водата й ще спре. Тъкмо си мислех, че най-накрая ще имам спокойствие, когато чукам на вратата й. Отвори ми с кръстосани ръце, без да показва и капчица изненада. Гледаше ме, сякаш съм дете, което е направило беля.
Преди да кажа нещо, тя ме изпревари. „Ти ли си преместил сандъчетата?“ Попита го толкова спокойно, че за миг се почувствах виновен. Казах й, че съм го направил, защото не ми е приятно да съсипва труда ми.
Тогава тя се усмихна – не топло, а почти победоносно. „Добре“, каза. „Само че знаеш ли какво? Аз си пуснах нова връзка за вода. А цветята… те не издържат много на слънце. Да не кажеш после, че не съм те предупредила.“
Обърна се и затвори вратата. Бях зашеметен. Какво точно имаше предвид с новата връзка? Проверих водомерите и наистина – тя вече беше закачила кран към мазето. А сандъчетата? След няколко дни забелязах, че слънцето започва да ги опърля, защото ги бях преместил на открито, далеч от балкона.
Чувствах се разгромен. Тази жена сякаш имаше отговор на всичко. Но тогава се замислих – какво всъщност целя? Да й покажа, че съм по-умен? Да се боря с нея за неща, които в крайна сметка са дребни?
Започнах да я наблюдавам. Всеки ден тя сядаше на пейката пред блока, с буркан кисело мляко в ръка, и хранеше уличните котки. Те обикаляха около нея, доволни и обичани. Видях и как поздравяваше съседите – всекиго по име, все едно знаеше всичко за тях.
Един ден се престраших и седнах до нея. Казах й, че не разбирам защо всичко между нас е толкова напрегнато. Тя ме погледна с любопитство, после сви рамене. „Ти си млад и мислиш, че светът е само твой. Аз пък съм стара и вече знам, че не е. Но си приличаме – и двамата искаме да сме прави.“
Тези думи ме удариха право в сърцето. Оттогава престанах да се занимавам с дреболии. Цветята си ги поливам както мога, без да се сърдя, ако някой ги докосне. А за водата? Оказа се, че не ми пречи толкова, ако просто я пусна.
Може би понякога животът не е да надиграваш другите, а да приемеш, че понякога трябва да направиш крачка назад. Не за тях, а за себе си.
