На погребението на леля ми чух думи, които никога няма да забравя

Не мислех, че ще плача. Леля Славка беше силна жена, непоклатима като камък. Когато някой се опитваше да я съжалява заради трудния живот, тя просто махаше с ръка и казваше: „Каквото си направиш, такова ти е“. Думите ѝ често звучаха сурово, но в тях винаги имаше частица истина, която трудно преглъщахме.

Когато я загубихме, всички казваха, че е било внезапно. Истината е, че тя ни подготвяше за това от години. Леля Славка не се оплакваше – нито от здравето си, нито от живота, който я беше поставял пред толкова много изпитания. Беше сама – мъжът ѝ я остави млада, а децата ѝ заминаха в чужбина. Тя живееше с малката си пенсия, отглеждаше домати в градината и все намираше сили да се усмихне, когато някой я попиташе как е.

На погребението се събрахме малко хора – роднини, съседи, стари приятели. Някак всичко изглеждаше тихо и сдържано, точно както би искала тя. Докато стоях пред ковчега, усетих онова познато чувство на вина. Последния път, когато я видях, бързах и почти не ѝ обърнах внимание. Тя ми подаде буркан с компот, който така и не си направих труда да отворя.

Когато свещеникът приключи молитвите, дойде ред на хората да споделят последни думи за нея. Първо говори една съседка, после племенницата ѝ – моя братовчедка, която се беше върнала от Германия специално за погребението. Но думите, които никога няма да забравя, дойдоха от един неочакван човек – една жена, която никой от нас не познаваше.

Тя беше на средна възраст, облечена скромно, с уморен поглед, който сякаш криеше хиляди истории. Когато застана пред нас, гласът ѝ беше тих, но категоричен. Разказа, че леля Славка е променила живота ѝ.

Преди десет години тази жена била на ръба – останала без работа, с две деца и бездомна. Една вечер, докато стояла на спирката в нашия град, леля Славка я прибрала у дома. Не я познавала, но ѝ дала храна, покрив и малко пари. „Не ме попита нищо“, каза жената. „Само ми каза, че животът е труден, но и хората не трябва да го правят по-тежък.“

Тази непозната жена ни разказа как благодарение на леля ми е успяла да се изправи на крака. Намерила си работа, гледала децата си и се борила за по-добър живот. „Тя не искаше нищо в замяна“, добави жената със сълзи в очите. „Само ми каза, че ако някога видя човек в нужда, трябва да направя същото.“

Тези думи ме удариха като гръм. Никога не съм си представяла, че леля ми е направила нещо такова. Тя винаги беше сдържана, не споделяше много и не търсеше признание за каквото и да било. Но това, което беше направила за тази жена, надхвърляше всичко, което можех да си представя.

Когато се върнахме вкъщи след погребението, не можех да спра да мисля за този случай. В онези кратки думи на непознатата жена разбрах каква беше истинската сила на леля ми – тя не живееше за себе си. Живееше за другите, дори когато те не го осъзнаваха.

И сега, всеки път, когато минавам покрай градината ѝ или държа в ръцете си буркан с компот, се питам: „Ако я бях попитала за живота ѝ, колко още истории щях да чуя?“ Но може би тя не искаше да разказва. За нея добрината не беше нещо, за което трябваше да се говори – тя беше нещо, което трябваше да се прави.

Тези думи, които чух на погребението ѝ, няма да забравя никога. Те ме накараха да се замисля за собствения си живот, за дребните жестове, които пренебрегвам, и за това какви следи оставям след себе си. Може би не са важни големите постижения, а малките добрини, които правим за хората около нас.