Синът ми беше необичайно мълчалив, когато се прибра от тренировката си по баскетбол онази вечер. Обикновено хвърляше раницата си в коридора и с ентусиазъм започваше да ми разказва за новите упражнения, за това как е вкарал три коша или как отборът им най-накрая е победил в приятелски мач. Но този път той дори не ме погледна в очите, само каза, че е гладен, и седна пред телевизора.
Тревогата ми започна да расте. Съпругът ми настояваше, че вероятно е просто уморен, но аз го познавам по-добре. След вечеря седнах до него и тихо го попитах как е минала тренировката. Отначало ми отговори уклончиво, но след като настоях, той ме погледна със срам и каза, че треньорът се е държал грубо. Започнал да се подиграва на децата, които не се справяли добре – казвал, че са “калпазани, които само се влачат по терена”, и че “няма как да изкара от тях победители”.
Почувствах как гневът ми избухва като пожар в гърдите. Не можех да повярвам, че някой, който трябва да вдъхновява децата, се отнася така с тях. Но реших да не избързвам. Зададох още няколко въпроса – оказа се, че не само синът ми, но и няколко от съотборниците му се чувствали потиснати. Едно момче дори спряло да идва на тренировки, защото вече не искало да бъде “унижавано пред всички”.
Исках да се втурна в залата и да се разправя с този треньор, но осъзнах, че това няма да помогне. Не можех да уча сина си на конфронтация или на това, че мама винаги ще го защитава. Трябваше той сам да намери начин да се изправи срещу проблема. Но как?
Седнахме заедно и поговорихме. Попитах го дали някога е чувал за хора, които успяват да променят нещо, без да вдигат шум или да създават конфликт. Дадох му пример с един мой колега, който преди време беше успял да убеди началника ни, че да се крещи на хората не е продуктивно – не чрез спор, а чрез спокойни, но ясни действия.
Предложих му да помислим как да покаже на треньора, че обидите не мотивират децата, а напротив – обезкуражават ги. След кратко мълчание синът ми предложи идеята да направят нещо като отборно писмо. Всички деца да напишат какво харесват в тренировките и какво ги кара да се чувстват зле. Да не обвиняват, а да изразят чувствата си.
На следващата тренировка той заведе разговора с приятелите си. Оказа се, че всички се чувстват по сходен начин, но никой не е събирал смелост да говори. Заедно написаха писмото и оставиха на скамейката, където треньорът обикновено си слага вещите. Текстът беше кратък, но ясен – децата обясниха, че обичат играта, искат да стават по-добри, но обидите ги карат да се страхуват, а не да се стараят.
Реакцията на треньора беше изненадваща. Веднага щом прочел писмото, събрал отбора и им казал, че е сбъркал. Обяснил, че понякога се ядосва, защото иска да ги види успешни, но обещал, че ще се старае да ги мотивира по-добре. Дори се извинил за грубите думи, които бил изрекъл преди.
Когато синът ми се прибра, очите му блестяха. Беше научил нещо много важно – че промяната не винаги изисква сила или гняв, а искреност и единство. Аз също научих нещо – че понякога най-големият урок, който можеш да дадеш на детето си, е как само да се справя с трудностите.
От този ден синът ми не само се чувстваше по-уверен, но и започна да гледа на отбора си като на малка общност, в която всички са важни. А аз се гордеех, че беше успял да промени ситуацията – не като бунтар, а като лидер.
