Не знам какво ме накара да тръгна. Беше една от онези безсънни нощи, когато умът ти препуска из всичко, което си направил грешно през живота си. Часовникът показваше 23:30, но вместо да се въртя в леглото, реших да изляза. Взех палтото си и се отправих безцелно навън. Хладният декемврийски въздух ми се стори по-успокояващ от задушната стая.
Без да осъзная как, краката ми ме заведоха до гарата. Беше тъмно, освен едва мъждукащите улични лампи и светлините от пероните. Гарата беше почти празна, освен няколко забравени души, които се криеха от студа под козирките. Тишината беше толкова плътна, че можех да чуя сърцето си.
Стоях там, загледан в далечината, когато чух звук, който не бях очаквал. В далечината, сред мрака, се появи влак. Не се виждаше в разписанието – бях сигурен, че последният влак минава около 22:00. Този беше стар, много по-стар от всички, които някога съм виждал. Металът му беше покрит с ръжда, а прозорците – замъглени. Но най-странното беше, че не спря. Мина покрай мен с бавна скорост, сякаш някой искаше да го видя.
Вътре, зад замъглените стъкла, различавах фигури. Те не изглеждаха като обикновени пътници. Стояха неподвижно, някои бяха с дрехи, които изглеждаха от друго време – стари палта, шапки, дори носии. Имаше нещо в погледите им – празни и тъжни, но същевременно любопитни. Когато влакът минаваше покрай мен, една жена ме погледна. Нямаше как да видя лицето ѝ ясно, но усещах, че ме наблюдава. Ръката ѝ се вдигна, сякаш да ме помаха или да посочи нещо зад мен.
Обърнах се рязко, но там нямаше нищо. Само мрак.
Когато се обърнах обратно към влака, той вече беше изчезнал. Не чух звук от спирачки, не видях светлини, които да избледнеят в далечината. Просто го нямаше.
Сърцето ми се свиваше, но си казах, че сигурно съм си въобразил. Реших да тръгна към къщи, но в този момент забелязах нещо странно. На перона, точно там, където влакът беше минал, лежеше малък предмет. Приближих се и го взех – беше билет. Стар, пожълтял от времето билет, на който беше написано едно име. Моето.
Пуснах билета на земята и побягнах. Не се обърнах назад, не спрях, докато не стигнах вкъщи. Цяла нощ седях до прозореца, опитвайки се да се успокоя, но в главата ми звучеше един и същ въпрос: какво беше това? На следващия ден се върнах на гарата, опитвайки се да разбера дали някой е видял нещо. Перонът беше празен, а от билета нямаше следа.
Никога не разбрах какво точно видях онази нощ. Беше ли някакъв влак-призрак? Някаква проява на нещо, което умът ми не можеше да обясни? Единственото, което знам, е, че оттогава се чувствам различно – сякаш нещо или някой ме наблюдава.
Поуката
Понякога животът ни отвежда на места, където се сблъскваме с нещо, което не можем да обясним. Има тайни, които не трябва да бъдат разкрити, и въпроси, на които никога няма да получим отговор. Но може би не е нужно всичко да има обяснение – понякога просто трябва да приемем мистерията като част от живота.
