Когато новият съсед се нанесе, кварталът сякаш се оживи. Той беше усмихнат, любезен и винаги готов да помогне. Казваше се Димитър, но всички го наричахме Митко. За кратко време успя да спечели симпатиите на всички – особено на съседките, които често го заговаряха за помощ с градините си или тежките покупки.
Живея точно до него, затова имах най-често досег с Митко. Понякога ми подаваше ръка, когато трябваше да оправя нещо по оградата, друг път просто си разменяхме шеги. Нямаше нищо странно в него, освен може би това, че беше прекалено точен и подреден. Градината му беше безупречна – подстригана трева, прави редове с цветя, всичко като излязло от списание.
Една вечер обаче, докато разхождах кучето си, то започна да ръмжи пред оградата на Митко. Беше странно, защото до този момент кучето го обожаваше. Опитах се да го успокоя, но то не спираше. Накрая реших да надникна в градината. Тогава я видях – странна дървена кутия, която беше наполовина заровена в земята зад едно от дърветата.
Кутията беше малка, но изглеждаше старинна. Имаше ръждиви железни ръбове и сложен катинар. Беше покрита с малко пръст, сякаш някой умишлено се е опитал да я скрие, но не много старателно. Любопитството ме накара да се приближа. Кучето продължаваше да ръмжи, но аз вече бях толкова увлечен, че не му обърнах внимание.
На следващия ден, докато Митко беше на работа, реших да проуча. Използвах една градинска лопата, за да разровя внимателно мястото около кутията. Усещах се като детектив, а сърцето ми биеше лудо. Когато я извадих напълно, катинарът беше студен и ръждясал, но не много здрав. Един удар с отвертка го отвори.
Вътре имаше само няколко вещи – стари снимки, вързани с тъмна панделка, и бележка, сгъната на четири. Отворих я и прочетох няколко думи, написани с разкривен почерк: “Това трябва да остане тук. Никой не бива да знае.”
Снимките показваха млади хора – може би приятели, но един от тях изглеждаше твърде познат. Беше Митко. На една от снимките той държеше лопата, подобна на моята, а на заден план се виждаше гора.
В този момент ме обзе необясним страх. Сложих всичко обратно в кутията и я зарових, сякаш никога не съм я намирал. Когато Митко се върна същата вечер, се държах както обикновено. Но вече го гледах с други очи.
Дните минаваха, но нещо в мен не ми даваше мира. Реших да потърся информация за предишните собственици на къщата му. Оказа се, че преди няколко години имало инцидент – изчезнала жена, която никога не била намерена. Последното място, на което я видели, било именно тази улица.
Не знам какво да правя. Митко продължава да е същият любезен съсед, но вече не мога да го погледна без да си спомня за онази кутия. Всеки път, когато го видя в градината, се питам дали той знае, че съм я отварял.
Тази история ме научи, че не всеки, който изглежда мил и приятелски настроен, е такъв, какъвто се представя. Понякога най-добрите фасади крият най-тъмните тайни.
