Тъжната история на един беден дядо, която описва само един от многото случаи на бедност у нас, но също така показва, че човечността все още я има.
Старецът преобърна цялото си портмоне и от него изпаднаха няколко монети. Касиерката ги преброи, бяха около 8 лева и каза, че не са достатъчно. Попита дали ще донесе останалите пари или ще върне нещо.
Той й каза, че няма да донесе пари, тъй като, той и бабата нямали пари вкъщи, а че ще върне част от продуктите. Бутна двата домата и тиквичката несигурно с ръка и попита касиерката какво още трябва да остави.
Извадих пари от портфейла си и дадох пари на касиерката и й казах да върне продуктите на господина. Дядото се зае да претърсва джобовете си с надеждата да намери още някой загубен лев.
Той ме погледна и каза: „Наистина нямам нищо повече в джобовете си, вземи нещо от това, което исках да купя“.
Касиерката му каза, че съм дал толкова, колкото не му достигаха. Дядото ме погледна объркано и после наведе глава и каза: “И какво да правя сега?”
“Нищо”, казах му: “Вземете нещата си и се приберете вкъщи, всичко е наред.”
Но това никога не ми се е случвало – каза дядото, все още объркан. „Наистина, не знам какво да правя?“, каза той и погледна объркано касиерката.
“Е, все още има добри хора” – каза тя и след това погледна в земята.
„Дайте ми поне вашия телефонен номер и адрес, така че ще ви върна парите, когато имам“, каза ми дядото.
„Всичко е наред, заработили сте и сте дали достатъчно преди много години“, опитах се да разведря тежкото му положение.
“Но това никога не ми се е случвало, някой да ми помогне така …”, каза дядото и започна да трепери и плаче за мъката си, сякаш съм му дал чувал със злато, а не просто няколко лева.
Касиерката му доопакова и останалите продукти и видях, че й на нея й стана мъчно. Тя вероятно работи тук за минимална заплата и знае със сигурност какво означава да нямаш.
„Елате поне да ви черпя едно кафе“, хлипаше дядото.”
“Не е нужно да правите нищо, освен да се успокоите и да се приберете, да си направите ядене и да си починете”, опитах се да го успокоя.
Той протегна ръка. “Как се казвате?”- Мартин – отвърнах.
“Аз съм Милан и ще те помня, докато съм жив.”
За още интересни истории, последвайте ни и харесайте страницата ни във Фейсбук!
