Мъжът ми печелеше добре, беше бригадир на строеж и ходеше на работа, така че винаги имахме пари. Решихме с мъжа ми да се погрижим за бъдещето на децата си и сега имахме възможността да им осигурим жилище. Купихме два парцела близо до нас и построихме две еднакви къщи за децата си. Дъщеря ми се омъжи първа и заедно с мъжа си веднага се изнесе от дома. После синът ми се ожени и веднага се настани в новата къща. Мъжът ми и аз не се намесвахме в живота им, не се месихме в семействата им, само от време на време им помагахме финансово.
Докато работехме, не ни липсваше нищо, но с годините станахме пенсионери. Сега се нуждаем от тяхната помощ, но децата ни сякаш ни забравиха, дори не ни посещават. Живеят срещу нас, а дъщеря ми не работи, грижи се за детето си, но няма време да ни посети. Наскоро мъжът ми се разболя. Цял месец лежеше в болницата. Живеем на село и всеки ден пътувах до него с автобус. Въпреки че синът ми има кола, никога не предложи да ме закара.
Нито той, нито дъщеря ми посетиха баща си през целия месец. Мъжът ми много се тревожеше, че децата му не го посещават. Единственото, за което ги помолих, беше помощ при изкопаването на картофите, а те неохотно се съгласиха. Дойдоха в събота, прекопаха половината градина и си тръгнаха на обяд. За останалата част трябваше да платя на съседа. Много е разочароващо и страшно да гледам децата си, тяхното безразличие. Спестявахме с мъжа ми пари в банката, мислейки, че по-късно ще ги предадем на децата си. Но сега мисля, че сами ще имаме нужда от тези пари.
