Когато сутринта излязох от дома си, сърцето ми беше в гърлото. Новата работа беше шансът, за който се бях борил месеци наред. Влязох в автобуса, загледан в калните локви по улиците, и си повтарях, че всичко ще бъде наред. Достатъчно опит имах, квалификации също – какво можеше да се обърка?
Докато стигнах до сградата, дланите ми вече лепнеха от пот. Секретарката ме покани да изчакам в малка, стерилна стая с голяма маса и няколко стола. Минаха десет минути. После още десет. Все още не подозирах какво ми предстои.
Когато вратата се отвори, в стаята влезе човек, когото мислех, че съм оставил зад гърба си преди години. Георги – единственото име, което дълго време не можех да изрека без гняв. Той беше моят стар началник. Не просто началник – този, който ме унижаваше, караше ме да се чувствам като никой, и в крайна сметка ме принуди да напусна първата си работа. Тогава не можех да си позволя адвокат, нито да си позволя да го изоблича. Напуснах безславно, с наведена глава, а той продължи да гради кариерата си.
В онзи момент всичко в мен застина. Той също ме разпозна. Лицето му не се промени особено, но в очите му проблесна нещо – може би изненада, може би дори леко притеснение. Но после си сложи професионалната маска и протегна ръка. Не можех да го погледна, камо ли да стисна ръката му. Вместо това преглътнах на сухо и седнах на един от столовете, без да кажа дума.
Интервюто беше кошмар. Въпросите му бяха формални, но тонът – същият онзи арогантен тон, който помнех от преди. Сякаш ме изпитваше, за да докаже, че все още има власт над мен. Опитах се да се държа спокойно, но усещах как напрежението ме разяжда отвътре. Ръцете ми трепереха, а думите ми се губеха. Няколко пъти замълчавах прекалено дълго, докато търсех отговора, и той използваше това мълчание, за да ми се подсмихва.
Когато интервюто приключи, той каза, че ще се свържат с мен. Нямаше нужда. Знаех, че това няма да се случи. По-важното беше, че в мен се надигаше едно старо, дълго потискано чувство. Гняв. Но този път не беше безсилен гняв, какъвто чувствах преди. Беше гняв, който искаше да направи нещо.
На следващия ден изпратих имейл до ръководството на компанията. Не беше лесно да събера смелост, но реших, че този човек вече няма да ме спира. Описах какво се беше случило преди години, какъв беше моят опит с Георги и защо смятам, че неговото поведение подкопава професионализма на компанията. Добавих и това, че на интервюто той прояви явна пристрастност. Не знаех дали това ще промени нещо, но поне чувствах, че съм направил каквото мога.
Седмица по-късно получих обаждане. Не от Георги, а от HR мениджърката на компанията. Поканиха ме на повторно интервю – този път с друг екип. Оказа се, че не съм първият, който се е оплакал от Георги. След разследване той беше уволнен, а аз получих работата.
Тази случка ме научи, че миналото не може да бъде избегнато. Рано или късно то те застига. Но вместо да бягам, както правех преди, този път избрах да се изправя. Може би съдбата ми даде втори шанс да затворя онази глава от живота си. И за първи път от много време насам, се почувствах свободен.
