Не е лесно да си на 65 години и да започнеш всичко отначало. Още по-трудно е, когато го правиш не заради себе си, а заради двама малки ангела, които никога не са поискали животът им да се преобърне така. Близнаците – Иван и Виктория – са светлината в дните ми откакто дъщеря ми Силвия почина преди три години.
Тя беше едва на 32, когато болестта я отне. Никой не беше подготвен за това – нито аз, нито децата, нито съпругът й. Но мъжът й, Марин, не издържа на тежестта. Още на 40 дни след погребението ни остави сами. Остана само кратка бележка – „Не мога повече“. И изчезна. Оттогава близнаците са мой живот.
Те бяха само на пет, когато светът им се разби. Аз им приготвях закуски, заведох ги на първия учебен ден, учих с тях уроците. Опитвах се да бъда всичко – баща, майка, приятел, дядо. Уморявах се, изтощавах се, но винаги се успокоявах с мисълта, че правя най-доброто за тях.
И тогава тя дойде. Беше обикновен петък следобед. Децата играеха на двора, а аз приготвях вечерята. На вратата се почука – тихо, неуверено, сякаш някой се страхуваше от това, което предстои. Отворих и я видях. Жена на средна възраст, около 40, с лице, което излъчваше повече тревога, отколкото думи могат да опишат.
Тя се представи – Анета. Не я познавах, но изглеждаше, че ме познава добре. Без да губи време, ме помоли да поговорим насаме. Пуснах я в кухнята и седнахме. Това, което ми каза, ме остави без думи.
Анета беше бивша съпруга на Марин. Да, на същия Марин, който ме беше оставил с внуците ми. Тя носеше със себе си документи, снимки, писма – доказателства, че той не само че не е изчезнал, но е започнал нов живот. В друг град. С нова жена. И две деца.
Опитвах се да овладея гнева си, но едновременно с това в главата ми се въртеше един въпрос – защо тя е тук? Анета ми каза, че не може повече да пази тайната. Тя също е била изоставена от Марин. Оказа се, че той има навик да бяга от отговорностите си, оставяйки след себе си разбити семейства. Но истинската причина за нейното посещение беше друга. Тя искаше да ме предупреди, че той е подал документи, за да вземе попечителство над Иван и Виктория.
Първоначално не повярвах. Човек, който ги е изоставил, сега иска да ги върне? Защо? Анета каза, че знае причината – той е разбрал, че близнаците имат право на наследство от майка си, което надвишава немалка сума. Парите, които аз бях запазил за тяхното бъдеще, бяха неговата цел.
Сърцето ми се сви. Представих си как този човек, който не беше вдигнал пръст за децата, сега ще се появи и ще им разруши спокойствието. Не можех да допусна това. Анета ме посъветва да се подготвя – юридически, емоционално, по всякакъв начин.
Когато тя си тръгна, дълго стоях в кухнята, опитвайки се да осмисля всичко. Спомних си дъщеря си – нейната усмивка, мечтите й за децата, нейното желание те да имат добър живот. Спомних си как в последните си дни ми прошепна: „Грижи се за тях, тате“. И знаех, че няма да се откажа.
На следващия ден отидох при адвокат. Разказах всичко – от изчезването на Марин до думите на Анета. Адвокатът беше категоричен – ще се борим, но трябва да имам доказателства, че съм осигурил стабилна среда за децата. Това означаваше, че трябва да докажа, че съм способен да се грижа за тях, че домът ни е подходящ, че те са щастливи и обичани.
Погледнах Иван и Виктория тази вечер. Те гледаха анимация, седнали един до друг, и си споделяха пуканките. Бях решен – няма да позволя някой да отнеме тяхната усмивка. Бях готов на всичко.
След няколко месеца напрежение и съдебни битки съдът реши в наша полза. Децата останаха с мен. Марин се опита да ни нарани, но истината беше, че те вече не го помнеха. Аз бях техният свят, както те бяха моят.
Тази история ме научи, че няма по-голяма сила от любовта, когато е съчетана с решителност. Да бъдеш родител, дори на стари години, е най-трудното нещо, което съм правил, но и най-голямата чест в живота ми. И знам, че Силвия би била горда.
