Работя в една малка, но доста амбициозна фирма вече трета година. Колегите ми са симпатични, но когато става дума за социални събирания, нещата винаги вървят в една и съща посока – те си поръчват каквото си пожелаят, а накрая сметката се дели поравно.
В началото не ми правеше впечатление. Мислех си, че това е част от културата на колектива – да сме равни, да се чувстваме като екип. Но с времето започнах да усещам, че несправедливостта ми лази по нервите. Аз винаги си взимах нещо скромно – една салата, чаша вода или най-много някаква супа. А те – предястия, основни, десерти, бутилки вино. Сметката набъбваше, а аз всеки път плащах поне тройно повече, отколкото бях консумирала.
Опитах няколко пъти да намекна, че може би е по-добре всеки да си плаща това, което е поръчал. Получих само усмивки и някакви шеги за „сметките като в детската градина“. Никой не ме чу. Това ме накара да се чувствам още по-зле – все едно гласът ми нямаше значение.
Една вечер, след поредната среща в ресторант, си тръгнах ядосана. Беше студено, а аз вървях по улиците с усещането, че не мога повече да го търпя. В главата ми се въртеше едно и също: „Защо винаги аз? Защо трябва да плащам за техните излишества?“ Реших, че този път няма да се оставя.
На следващото събиране, бях готова. Избрахме по-скъп ресторант – от тези с лъскавите менюта и малките порции. Още с влизането им казах, че съм решила да не вечерям, защото съм на диета. Само ще си поръчам кафе. Те се засмяха и продължиха да обсъждат какво ще ядат.
Наблюдавах ги. Поръчаха си скъпи вина, няколко вида основни ястия, дори специални десерти. Аз си пих кафето и слушах разговорите им, като от време на време клатех глава в знак на съгласие. Наистина не хапнах нищо, макар че ароматите бяха изкусителни.
Когато дойде сметката, те започнаха да я делят поравно, както обикновено. Тогава спокойно, но твърдо казах, че аз съм си поръчала само кафе и ще платя само за него. На масата настъпи тишина. Видях как усмивките им леко помръкнаха. Някой опита да каже, че „така не е честно“, но този път не отстъпих.
Трябваше да видите лицата им. Някои изглеждаха леко обидени, други – смутени. Платих си кафето, оставих бакшиш и станах, пожелавайки им приятна вечер. Този път не се чувствах виновна.
На следващия ден в офиса атмосферата беше леко напрегната, но никой не посмя да повдигне темата. С времето забелязах, че нещата се промениха. Когато отново се събирахме, започнаха да предлагат сами да плащаме индивидуално. Може би осъзнаха, че за тях това е дреболия, но за мен беше принцип.
Тази история ми показа, че понякога хората просто свикват с удобното, без да се замислят, че за някого то е тежест. И че е важно да знаеш кога да кажеш „не“. Не от злоба, а защото уважаваш себе си.
