Никога няма да забравя този ден. Беше един от онези обикновени следобеди, в които животът върви по своя ритъм. Работех от вкъщи, потънал в обичайните задачи, когато дъщеря ми се върна от училище. Весела, с розови бузи от студения въздух, тя ми подаде една рисунка, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
„Нарисувах го в училище, татко,“ каза тя с усмивка и побягна към стаята си. Не ѝ обърнах много внимание в момента. Продължих да се занимавам с работата си, но по-късно, когато имах минута спокойствие, се загледах в рисунката. Тя беше направена с цветни моливи – типични детски щрихи, но това, което беше нарисувала, ме накара да замръзна.
На листа беше изобразена нашата къща, но не така, както я познавахме. Върху зелената трева, която тя винаги рисуваше под дома ни, имаше фигура – висока, черна и неясна, с нещо, което наподобяваше зловещо усмихнато лице. Очите – ако можеха да се нарекат очи – бяха кухи и тъмни, а около фигурата имаше нещо като сив ореол, който сякаш беше разкъсал ярките цветове на останалата част от рисунката. Над фигурата тя беше написала едно единствено име: „Човекът, който ме гледа през прозореца.“
Сърцето ми пропусна удар. Занесох рисунката при съпругата ми, която миеше чинии в кухнята. Когато я погледна, очите ѝ се разшириха. Опитах се да се пошегувам, че това е просто плод на детското въображение, но истината беше, че това лице, тази зловеща фигура, не излизаше от мислите ми.
Тази вечер, по време на вечерята, опитахме да разпитаме дъщеря ми. Стараехме се да звучим спокойно. Попитахме я кой е човекът от рисунката. Тя ни погледна съвсем обикновено и каза: „Това е човекът, който ме гледа през прозореца, когато спя.“
В този момент усетих как въздухът в стаята се промени. Съпругата ми остави вилицата си, а аз се опитах да не покажа колко ме смущават тези думи. Попитах я дали се шегува, но тя поклати глава и каза: „Не, той стои там, в градината, и ме гледа. Но не прави нищо. Просто се усмихва.“
През нощта не можах да спя. Въображението ми работеше на пълни обороти. Станах и застанах до прозореца на стаята ѝ, надниквайки в тъмната градина. Разбира се, нямаше нищо – само тихите сенки на дърветата, осветени от луната. Но това не ме успокои.
На следващия ден говорихме с учителката ѝ. Тя ни каза, че дъщеря ни е щастлива и няма никакви притеснения в училище. Споделихме за рисунката, а тя се усмихна и каза, че децата често имат богато въображение, особено когато гледат страшни филми или четат приказки. Но ние не гледахме такива неща у дома. Нямаше откъде да дойде тази фигура.
Минаха няколко седмици, но нещо не беше наред. Дъщеря ми започна да се буди нощем, твърдейки, че вижда „човека“ в градината. Един ден намерихме още една рисунка, но този път фигурата беше по-близо. Беше до прозореца на нейната стая.
Като родители направихме това, което всеки би направил – сложихме камери за наблюдение в двора. Първите няколко нощи нищо не се случи. Но на четвъртата, когато преглеждах записите, видях нещо, което ме остави безмълвен. Камерата беше заснела движение в градината – тъмна фигура, която се движеше бавно, но не приличаше на човек. Беше като сянка, която променяше формата си, сякаш самият въздух играеше трикове с нея.
На следващата сутрин прегледах записите отново, този път с повече светлина. Не можехме да разберем какво е, но беше достатъчно, за да ни изплаши. Взехме решение да преместим дъщеря ни в нашата стая за известно време.
Тази ситуация продължи няколко месеца, но „човекът“ постепенно изчезна. Дъщеря ни спря да го вижда и рисунките се върнаха към обичайните – слънца, цветя, нашето семейство. Но онези нощи, онези рисунки и странното движение в градината останаха в съзнанието ми. Не знам дали беше нещо реално или просто плод на въображението ѝ, но нищо вече не беше същото.
Поуката
Понякога децата виждат неща, които ние не можем. Те усещат светове, които нашият логичен ум отхвърля. Това, което трябва да направим, не е да ги убеждаваме, че грешат, а да ги изслушаме, да ги защитим и да се опитаме да разберем онова, което не можем да видим.
