Преместих се в новия апартамент преди три месеца. Мястото беше малко, но уютно – идеално за един човек. За кратко време успях да се запозная с почти всички съседи на етажа, с изключение на мъжа, който живееше в апартамента срещу моя. Виждах го рядко. Изглеждаше възпитан, но и някак дистанциран.
Един ден, докато се прибирах от работа, той отвори вратата си точно в момента, когато отключвах моята. Усмихна ми се любезно и се представи като Иво. Заприказвахме се, разменихме няколко учтиви думи, а той изненадващо ме покани на вечеря у тях същата вечер.
Не исках да бъда груба, затова се съгласих. Помислих си, че е добра възможност да го опозная, а и не изглеждаше като човек, който би могъл да ме притесни. В седем часа почуках на вратата му. Той ми отвори веднага, сякаш ме чакаше точно зад нея.
Щом влязох, ме обзе странно чувство. Апартаментът му беше почти празен – без декорации, снимки или каквито и да било лични вещи. На стените нямаше картини, само голи, сиви петна от някогашни гвоздеи. Мебелите бяха стари и износени, сякаш принадлежаха на някой друг. Единственото, което правеше впечатление, беше една голяма витрина в хола, пълна с кристални фигурки.
Докато ми показваше жилището, Иво ми разказваше истории за пътуванията си в чужбина и спомените си от детството. Имаше нещо в гласа му, което ме караше да се чувствам неспокойна. Гледах го как се движи с лекота, но не можех да не забележа, че очите му се движеха твърде бързо, сякаш постоянно търсеха нещо.
Той ме покани да седна на масата, където вече имаше приготвена вечеря – купа с топла супа, резен хляб и чаша вино. Яденето изглеждаше вкусно, но не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. Докато ядях, вниманието ми постоянно се насочваше към витрината. Стъклените фигурки сякаш проблясваха под светлината на лампите, като че ли се движеха.
Попитах го откъде е събрал толкова много фигурки. Той замълча за миг и после каза, че ги е наследил от майка си. Тонът му беше странно студен, сякаш тази тема не му беше приятна.
След като вечерята приключи, Иво ми предложи кафе, но аз вече се чувствах толкова неспокойна, че отказах. Той настоя да ми покаже още нещо – „най-ценната част“ от колекцията си. Отвори вратата на една малка стая, която до този момент не бях забелязала.
Влязох предпазливо и веднага се вцепених. Стаята беше пълна с още фигурки, но този път те не бяха направени от стъкло. На рафтовете стояха странни, почти гротескни образи на хора и животни, изваяни от непознат материал. Имаха детайли, които бяха толкова реалистични, че ми се зави свят.
Докато стоях вцепенена, Иво започна да ми обяснява с гордост, че сам ги е изработил. Говореше за „специалния процес“, с който ги създава, но думите му вече не достигаха до съзнанието ми. Усетих как студени тръпки ме побиват.
Изведнъж погледът ми се спря на една фигурка, която изглеждаше прекалено позната – сякаш представляваше жена, която някога бях виждала. Не можех да си спомня къде, но нещо в изражението ѝ ме накара да изпитам страх.
Не знам как събрах смелост да се измъкна. Извинявах се нескопосано, докато се насочвах към вратата. Иво остана на прага, усмихнат, и ми пожела „лека вечер“.
Когато се прибрах, заключих трите брави на вратата и стоях будна цяла нощ. На следващия ден реших да разровя интернет за него, но не открих почти нищо. Не знам дали въображението ми ме е подвело, или наистина съм попаднала на нещо зловещо. Но повече никога не влязох в апартамента му, а и не приемах поканите му за разговор.
Поука:
Някои тайни е по-добре да останат скрити. Не всеки човек е такъв, какъвто изглежда, и е важно да се вслушваме в интуицията си.
